За мен

Като дете повече от всичко обичах да рисувам. Рисуването “бореше” епилепсията и ми помагаше да разбирам света и той да разбира мен. Така и започна всичко. Болници, заети родители, плах характер. Нерешителност, срам, страх, мечти. Предимно мечтаех. Вярвах, че е възможно да постигам само в мечтите. Растях неразбрана и самотна, общувах предимно мислено, предимно със себе си. С писането не помня как се получи, навярно съм открила поредния начин на изразяване, поредната утеха.
Среща с голямата любов на 16 сет, ранен брак, дете. Хората обикновено съжаляват за подобни постъпки, но за мен това са най-прекрасните и важни моменти в живота ми.
Завъртя се света. Рисуването спря, “рисувах” дъщеря си, най-сполучливото ми и любимо творение. Да пиша продължих, нуждата да споделям не ме напусна.

Съпругът ми работи за чуждестранна компания, живеем малко тук, малко там. Знам, че звучи интересно и действително е забавно и обогатяващо. Понякога е трудно и доста самотно преживяване, далеч от дом, близки, приятели... Така се върнах към първата си любов – рисуването. Вкопчих се в него и сякаш всичко си дойде на мястото...
Мъжът до мен дълго ме подтикваше да се открия за света и след дълго събиране на смелост, през юни, 2016 издадохме стихосбирка. Безкрайно съм щастлива да споделя, че се получи добре и се прие добре. Малко информация за нея може да получите ТУК и ТУК

Мислех, че съм пропуснала много неща в живота, но се оказа че мечтите се сбъдват, ако си честен със себе си и с останалите. И вярвам, че винаги ни се случва най-доброто, ако даваме най-доброто от себе си, каквото и да ни струва. Решавам да продължа с “откриването” и да ви се покажа и в “цветове”, чрез моите картини, които ще видите в галерията на сайта, пък Господ да ми е на помощ.

Много харесвам една мисъл, май от някакъв филм беше, не я помня точно, но звучеше в този смисъл: По-добре е да съжаляваш за нещо което си направил, отколкото за нещо, което не си се осмелил да направиш.

Книгите, които не написахме...
Картините, които не нарисувахме...
Песните, които не изпяхме…
Мислите, които не споделихме…
Думите, които не казахме…
Желанията, които потиснахме…
Постъпките, от които се срамувахме…
Куражът, който не изпитахме…
Децата, които не заченахме…
Цветята, които не посяхме…
Любовта, на която не се осмелихме...
Сънищата, които не сънувахме...
Мечтите, които не сбъднахме…
Успехите, които не постигнахме...
Къщите, които не построихме…
Домовете, които не създадохме...
Смисълът, който не намерихме…
Щастието, което не открихме…
Хората, в които не повярвахме...

И за да не продължавам, се осмелявам
да творя, доколкото мога.
Да споделям без притеснение
и да не търся обяснения.
И си обещах всичко да давам
и всеки ден да благодаря за:

Приятелите, които срещнахме…
Пътищата, които извървяхме…
Годините, през които преминахме…
Разделите, които преживяхме…
Хората, с които се простихме…
Разочарования, които имахме…
Шансовете, които познахме…
Местата, които посетихме…
Спомените, които оставихме…
Възможностите, които използвахме…
Копнежите, които разбрахме…
Тревогите, които забравихме…
Грешките, които простихме...
Очите, които затворихме…
Сърцата, които утешихме…
Сълзите, които изтрихме…
Раните, които превързахме...
Виковете, които заглушихме…
Болката, която излекувахме…
Агонията, която спряхме…
Живота, който изживяхме…