Знаци

Животът ми се оказа бушуващ пожар, в който да изгоря без остатък. Но Той протегна към мен ръце и ме призова. Превърна пожара в топлина и ми прошепна, че огъня в мен е предназначен да дарява живот. Че въглените са безсмъртните ми мечти. Че жарта е надеждата, която да подхранвам. И че трябва да поддържам пламъка в сърцето си, защото той ще ме превърне в съзидателен творец, който да създава красота, да дарява добро, да върши чудеса. Тази среща беляза живота ми и запълни всички празнини, изпълни ме цялата и ме обрече на Любов. Душата ми запя на мига, знаеше нотите, пееше песента отколе. Толкова силно я зова откакто се помня, че пропих всяка клетка с Любов и душата ми съществува и се осъществява чрез нея. Познавах я преди да съм я срещнала, знаех всичко за нея, бях я изучила до най-малката подробност, до съвършенство. Знаех, че е убежище за изтерзаната ми душа, пристан и покой, завръщане и смирение, усмивка, ласка, добра дума. Хляб за гладния, вода за жадния, утеха за наскърбения, одеяло за голия, изцерение за болния, спасение за грешния… Знаех, че тя е всичко, което съм искала и се стремях към нея неистово и неотклонно. Нямаше как да не и се отдам, аз вече бях самата любов.

Самотата не си отиде… Запълвам я с краски и думи… Това е моят начин, така оцелявам, от дете… Децата притежават безпогрешна интуиция, доверявам и се и до днес. Когато мечтая рисувам, когато тъгувам пиша. Просто това ми помогна да се сприятеля със самотата, така се научих да я приемам и обичам. Прегърнах я силно, та нали и тя е самотна, и я облякох в картини, да не е гола милата. Обясних и се в любов и я спечелих за винаги. Сега ми е най-вярната спътница, най-добрата приятелка. Винаги е до мен, изслушва ме, разбира ме, не ми противоречи, не ме разочарова. Само тя ме обича безусловно. Толкова е благосклонна към мен, толкова щедра. Претворява редените слова в песни, и с каква обич и нежност ги пее само. Превръща драсканиците ми в шедьоври и аз отново ставам дете. Какво ми трябва на мен… Нямам амбиции, нито очаквания, а някак открих моят начин на общуване, моето изразяване.

Така и не се замислих какво щеше да бъде, ако не бях избрала самотата пред шумните компании и фалшиви приятелства, лицемерни любезности, злоба, сплетни и обсъждане (предимно осъждане), завист и предателства, или просто празни приказки и занимания, не водещи до никъде, неносещи нищо, пусто, изгубено време в така краткия ни и безценен живот.

Самотата ме научи да чувам сърцето си, да го слушам, да му се доверявам, да вярвам в себе си. Чета повече, зная повече, мога повече. Разбирам хората по-добре, мисля по-мъдро, реагирам по-зряло. Обичам, истински, всеприемащо. Знам какво трябва да правя и какво не. Знам, че живота е избор. Ние избираме дали да сме добри, дали да сме честни, дали да имаме съвест. Защото съвестта или я имаш или я нямаш – ти избираш!!! А тя е основата!

Самотата донесе в живота ми тишината. В тишината чух Бог! Светлина обля живота ми, всичко стана различно, видимо, прозрачно… Осъзнах се, разкаях се, молих се, плаках. Изплаках мъката си, споделих най-големите си страхове, изповядах най-страшните си грехове. Излях Му душата си, и Той ме върна към истината, истинската, извечната, тази която сънувах, тази която бленувах, зовях, за която се молих… Срамът ми бе заместен от благодарност, унинието от надежда, нетърпението от старание, невъздържанието от скромност, осъждането от приемане, честолюбието от смирение… Веднъж дарил ми живот, ми подари нов, възроди ме. Върна ме обратно към Него, към Себе си, към мен. Благодарих, молих се, моля се. Моля се и за тези, които ме нараниха, които продължават да опитват. Повече нищо не могат да ми причинят, аз съм Негова, вече съвсем съзнателно. Никога не съжалих за избора си, Слава на Бога!

Сърцето ми иска да твори. Не казвам, че се справям, но не мога да спра да опитвам. Любовта ме води, аз съм само едно нейно проявление. Приемете ме, ако можете, ако не – просто продължете, без мен, и ме оставете с моята самота.