„Старият щърк“
Тази година „старият щърк“ е отседнал при мама и тате, избрал е техния «сиромашки комин». Случайно или не, там са го напуснали силите и изоставило ятото. А може би човешката нехайност и недомислие е отнела живота на неговата другарка и той не е могъл да тръгне без нея. Защото и те като лебедите са верни до гроб. Колко много имаме да се учим, колко много, а уж ние сме разумните същества….
Побелял е бащиният двор от събиращото се за път ято. Сбогували се с тях, със земята, с родното небе (досущ както пише Константин Константинов) и поели. Вълнението на мама беше огромно когато ми се обади да ми каже, че един щъркел е останал сам, оклюман и изнурен (от мъка ли, от старост ли, от двете ли, пострадал ли е нещо…). Помислили, че другите са на близо, но минаха дни и той все още беше там, все по-сломен, самотен и изплашен, почти без сили. Татко го е занесъл на реката, която минава покрай двора им и той с такова желание и готовност се е освежил и поел още глътка живот. Тате очаквал, че ще събере сили и ще догони ятото (макар че сигурно вече е твърде късно), а щъркела се върнал заедно с него до къщата. Разхождал се важно из градината, ревизирал продукцията му, освободил ги от гризачите… Невероятно преживяване, голяма тревога и радост едновременно. Неспирно се вълнувам и аз. Все за него си говорим, как е, какво прави. Все по-свеж, спокоен и сигурен се чувствал. Мислят обаче, че времето ще се развали и трябва да се приюти на топло. Не им се разделя с него, но за по-сигурно са се обадили на еколозите. Те били много заети и мама с нескрито задоволство им е казала, че не е спешно. Радват му се за сега, всеки ден, всеки миг, приятели са вече. А той знае, «… че никъде дъгата не е тъй хубава, както тука; че никъде песента на щурците, вечер, когато полето засинее, не е тъй радостна; че никъде димът на комините не е тъй топъл, както там, дето си пазил с крила малките си.»
Същите мисли споделям и аз, същите чувства ме вълнуват всеки ден. «Защо ще се върнете и вие пак насам, щом повее топлият вятър и се раззеленеят росните ливади?… Тук искам да остана и да умра аз. Че няма по-хубава земя от тая, дето съм видял слънцето за пръв път. Няма по-хубаво гнездо от онова гнездо върху сиромашкия комин, в което се излюпих и в което отгледах моите млади рожби.»
Може би сте чули, че и тази година, за кой ли път, волтова вълна е отнела живота на десетки щъркели, които са защитен вид (но то в последно време в България хората не са защитени, за огромно съжаление…). Много от тях са се лишили от възможността да летят и не са успели да отлетят на юг. Не знам точно какво се случило с този щъркел, но цял месец бе при мама и тате. И докато обмисляхме варианти как да осигурим зимуването му, защото с всеки изминал ден захладнява – той изчезна. Просто изчезна, без никой от оторизираните органи да се погрижи за него. Нашите са тъжни, и аз също, но какво да се прави. Кметът на селото се е обаждал на няколко инстанции. Еколозите били много заети, вероятно да правят протести. Зоопарка в Добрич въобще не отговарял. То там вече почти никакви животни няма, не знам с какво толкова са заети. Добричкият зоопарк е първата лицензирана зоологическа градина в България. Навремето си имахме лъв с лъвица и ягуар , якове и какво ли не. Не че оправдавам този начин на съществуване на живо същество. В Берлинския зоопарк, който е впечатляващ по размери и видове, преди години видях едни от най-тъжните животни… Сърцето ми се късаше, повече не посетих зоопарк. Изтрих и всичките си снимки и видеа: на безпомощно мятаща се лъвица в тясно пространство, обезумяла от безизходност, виеща от болка, имаше сълзи в очите; леопард – слял се с клона, на който изплакваше мъката си, с яден и в същото време умоляващ поглед; слонове пристъпващи десетки-стотици пъти назад-напред, в един повтарящ се до безкрай ритъм, примирени до отчаяние; черна мечка, която неистово искаше да се скрие от нас, да игнорира нашето присъствие, да потъне вдън земя (гора), колкото се може по далеч от там; зебри – обездвижени, обезличени; орли, нямащи място да разперят крилете си дори, с устремени към мрежите погледи, пречещи им да даже да зърнат открито небето. Всички те изтерзани, обезверени, уморени. Не вдигаха към нас тъжните си очи, сякаш се опитваха да забравят къде са. Убедена съм, че всяко едно от тези същества се разкъсваше отвътре и раздираше от плач. Споменът винаги ще е толкова ярък и обвиняващ ме… Зад решетките, като престъпници, осъдени на доживотен затвор без съд и присъда.
Надявам се щъркела да е добре и нищо лошо да не му се е случило… Не знам какво да мисля…