Септември

Когато бях млада не обичах есента. Отъждествявах се с морето и слънцето, лятото за мен беше символ на младост, радост, топлина/топлота, безгрижие и свобода. А като дете септември ме плашеше неимоверно. Не бях от децата, които нямат търпение да се върнат в училище. Толкова ми беше хубаво да си стоя у дома, под асмата, сред трендафиловите храсти на баба Ани и розите на дядо Вълко. Татко бе известен с гладиолите си, а мама – мама просто създаваше уют навсякъде и се грижеше за всичко останало. Имах късмета да живея в къща, залепена до къщата на родителите на мама, с голям общ двор. Харесвах пъстрата сянка под уханните гроздове и уединението, което цареше наоколо, макар да се намираше в централната част на града. Всичко беше близко и достъпно, и в същото време имах усещането, че останалия свят е някъде далече, далече, зад оградата. Представях си, че живея в приказно царство, обградена от невидими смели рицари, които ме пазят от всяко зло. От малка предпочитам да съм сама, „на скришно“, пазена и защитена… Вечно едно чувство ме е смущавало, че някой може да не разбере и приеме моята плахост и/или да ме нарани… Така и не се опазих от нищо, но поне опитах… Обичах да рисувам, да шия дрехи за куклите си (след време и за мен, и даже за приятеля ми, настоящия ми съпруг), вечно майсторях нещо и се занимавах с мои си неща. Никога не скучаех и не ми беше досадно. Съчинявах приказки, които с готовност разказвах на баба и тя толкова ги харесваше, винаги ме поощряваше. Бях едно момиче сред пет внука. Баба се очароваше от всичко, което правех, а аз от нея. Много се обичахме взаимно, свързваше ни специална близост, често не бяха нужни думи. Така съм си предствяла безпрекословната любов. Повече с никого нямах тази връзка.

Как можех да заменя цялата тази хармония със студените инертни учители?! Тези, които не усещаха нито ранимата ми болезнена чувствителност, нито разбраха, че имам дислексия. Не бях в свои води, всичко ми беше толкова чуждо и далечно. Една единствена, прекрасна жена няма да забравя никога, учителката ми по литература в гимназията, другарката Савова. Тя ме караше да чета своите анализи и съченения пред класа и с такова удоволствие ме слушаше, а на мен и гласа и краката ми трепереха… Прекрасница беше тя и сама не знаеше, а може би точно обратното – знаеше, колко увереност ми вдъхваше. И надежда, без надежда трудно се съществува.

Естествено, през дългите летни вечери, често скитахме до късно по улиците, с момчетата от махалата (и там предимно момчета), но винаги предпочитах уюта на родния дом и компанията на мама и баба. Мама, обаче работеше толкова много, че растях предимно покрай баба и дядо и черпех мъдрост от тях. Така и не обикнах училището, въпреки че бях добра ученичка. Не беше моето място. Не съм улучила училището и случила на учители, най-вероятно, или просто не съм срещнала разбиране. Това вече няма никакво значение! Макар да остави своя отпечатък, искаме или не…

Сега септември има нова роля в живота ми и тази роля е толкова значителна и завладяваща, че неговия ритъм се влива в мен и самата аз съм вече кехлибарените гроздови лозя и дърветата натежали от плод. Вече съм щадящото слънце и меката септемврийска светлина. Аз съм спокойното топло море и накрасените в пастелна красота листа, живота мъдър и разбран, чакан и желан. Сега неимоверно обичам септември и не искам да свършва, както навремето не исках да свърват юли и август. Но знам, че ще свърши. И той ще свърши, и всеки следващ… Ще свърши, но вече няма да се плаша и да ми е страшно, и няма да заменя уюта на душата с нищо друго. И компромиси вече няма да правя, със съвестта си и моите вярвания. Ще се моля само Бог да ми дава да посрещам още и следващи есени и сезони, здрава и заедно с любимите си хора, близки и приятели, и още много месеци и години. Обичам живота и се надявам и той да обича мен! Бъдете здрави и много, мнооого щастливи!