Любов в разделите

Първите години, докато дъщеря ни беше още ученичка, работехме в чужбина само сезонно. Ваканцията тя идваше при нас и разделите бяха съвсем кратки. После я приеха и в трите места в Германия, където кандидатства и само оставаше да избира. Избра Хумболд Университет Берлин, специалност международно право, и основната причина да се връщаме отпадна. Очите на мама ме преследваха, но децата отлитат, нали… Аз имах дъщеря си дори по-малко време близо до мен…

Вярвах, че живота е хубав и всичко ще се нареди по възможно най-добрия начин за всички нас. И знаех и не знаех какво предстои, и не исках да знам. Опитвах се да не плача, понякога почти успявах. Усмихвах се, ако ми беше много тъжно. Така ни изпрати и дъщеря ни, когато я оставихме в огромен Берлин сама, още дете – с тъга в очите, но с преглътнати сълзи и усмивка. Така си обещах и аз! Живота бе незаслужено щедър с нас, нямахме основание за недоволство. Тъгата не отминава, болката от разделите не намалява. Променя се само начина по който приемаме нещата, макар чувствата да са същите. Плача много по-малко, даже почти не плача… Помъдряваме все пак, надявам се. Това между нас е градено от първия неин дъх, обстоятелствата го направиха само по-стабилно. 

Спомням си веднъж, връщайки се от работа се сетих, че наближава време дъщеря ми да излезе от училище. Непреодолимо силно ми се прииска да можех да я взема, както правех докато живеехме в България. Да отида да я взема и да се върнем заедно у дома, това така абстрактно понятие през последните години. Чувах звънкия и глас, как не спира да бъбри и запалено да споделя впечатленията и емоциите на деня. Това винаги са били най-хубавите часове от денонощието, от живота ми въобще. Плачех, виках, виех в колата, но никой не разбра. После отново се усмихнах и си представих как би реагирала тя, моята малка героиня. Усещах Майорка мой дом само когато ни гостуваше, така е с останалите места, на които живеем. Знаех, че това е само началото на нашите раздели, но като гледах мама – разбирах, че никога няма да спре да ми липсва.

Винаги ми е напомняла малкия принц на Екзюпери, дори и в своите 26 години. От вдъхновена малка принцеса се превърна във вдъхновяваща млада дама. Съзря рано, четеше много, питаше неспирно, изучаваше, опитваше, вярваше, помагаше, разбираше… Истината е, че за мен тя винаги е била момичешкия прототип на малкия принц, едно към едно, без никакво преувеличение. В толкова ранна възраст се осмелих да и подаря тази книга, с ясното съзнание, че зрели хора не я разбират. Знаех, че ще я препрочита и ще осъзнава все нови и нови неща, както прави и до днес. Но тя я усети мигновено, още тогава. Обясняваше ми неща, които аз бях пропуснала. Истинско чудо, моето чудо! Толкова я обичам! До скоро, откривайки прилики между нас, хранех притеснения. Винаги съм искала да прилича основно на баща си. Но неговото желание е надделяло (както почти винаги), защото той е искал да прилича на мен. Бог си знае работата! Тя се справя доста добре със своята свръхчувствителност, каквото и да и струва това, само тя си знае… При всички положения се гордея с нея! Удивлява ме как превръща страховете си в сила и достойно краси света. Хората не се преценяват и не подбират средства… А тя – по-скоро се подценява и постоянно изпитва съвестта си. Дава най-доброто от себе си и не очаква нищо. И професията, която си избра толкова и отива – вярвам, че винаги ще е на страната на правдата и ще прави живота по-добър. Тя е моето вдъхновение! Дори това да е единствения знак на Бог, че ме обича… – ще съм безкрайно благодарна за този подарък до сетния си дъх. Само заради нея всичко си е струвало, всичко през което преминах. А беше трудно, много, много трудно… Със сигурност знам, че децата са Божи дар, проявлението на Неговата любов в този свят! Благодарна съм за това благословение и тази милост!