Изгревът на осъзнаването

Всички ще си отидем от този живот рано или късно, това е единственото сигурно. Всеки има своя път и своя час… Много е различно обаче, когато има реална причина това да се случи всеки миг, и тя ти е известна. Не може да се сравни с нищо това усещане. Тогава живота придобива не друг смисъл, а смисъл изобщо. Тогава не просто осъзнаваш не важното, а си нетърпелив да се освободиш от него, да го изтръгнеш от корен. Не само ти се налага да приемеш истината за състоянието си, а ти се иска вече да няма нищо друго освен истина в живота ти, независимо дали миг или десетилетия ще продължи той. Да, и ти се иска докторите да нямат последната дума, защото както ми каза приятел свещеник – дори докторите да са безсилни, Бог може всичко. В това вярвам, това ме държи. Опитвам се да живея както преди. Не, старая се да живея по-добре, по-осмислено, по-отговорно, по-пълноценно. В същото време се опитвам да ми е по-леко, по-свободно, по-незадълбочено. Толкова време пропиляваме в тревоги, съображения, притеснения, страхове. Забравяме просто да даваме най-доброто от себе си и да се уповаваме на Бог, а Той си знае работата. Е, все по-често ми остава само това, в болка, в слабост, в униние, в страх… – Вярата. Когато ми е тежко, когато не успея да се справя с нещо по същия начин, когато обичайни неща ми костват повече усилия… Опитвам се да забравя, че е там, че ме застрашава… Но то не ми дава да го забравя, непрекъснато напомня за себе си. Така е добре, така трябва. Явно човек постоянно има нужда от напомняне, от подсещане – че живота е кратък, че е ценен, че е един.

Не трябва да чакаме да ни се случи нещо сериозно, за да се замислим какво си причиняваме, как пилеем физическото си и душевно здраве в ненужност, дори в безсмисленост понякога. Не бива да мислим, че ресурсите на организма и психиката ни са неограничени, защото това съвсем не е така. Не всичко е спешно и неотложно в живота, не всичко! Има неща, които не изискват особено внимание. Дори (за съжаление, но не по наша вина) има хора, които не заслужават нито времето, нито загрижеността ни. Има ситуации, които могат да се приемат по-спокойно, по-търпеливо, по-дистанцирано. Всичко, което поднася живота трябва да се приема с вяра, с мъдрост, без емоции. Но за това трябва да сме осъзнати, зрели, подготвени. Да, за това трябва да се погрижим още в самото начало, още с решението да създадем семейство, да станем родители. Всичко това зависи от нас, това е цялата истина! Всичко се възпитава, всичко се учи, всичко изисква усилия, последователност и дисциплина. Живота не е даденост, той е на първо място отговорност, морал, осъзнатост, любов. Когато с любов се прави всичко, тогава нищо не е трудно. Дори да грешиш, учиш се и продължаваш – без старите грешки. Учиш се и с напредването не се отпускаш, а се стараеш все повече и повече. Защото с опита и знанието, расте отговорността и оправданията все по-малко важат. Всъщност те никога нямат абсолютно никакъв смисъл.

Смисълът е да се събудиш и днес, да видиш изгрева – красив, възраждащ, изпълващ, животворен. Да благодариш от цялото си сърце и да се постараеш в поредния подарен ти ден, час, миг… да дадеш всичко на което си способен, за да зарадваш и предизвикаш дори само една усмивка. Толкова малко се иска от нас, а толкова много ни е дадено! Нека се опитаме, поне да се опитваме…