Бобът на фурна на баба ми – арменката

Ето го бобът и на другата ми баба, арменката, майката на татко. Да, не само всички я наричаха така, арменка е. Имаше трима братя – Кеворк, Гарабед, Оник, все занаятчии. Мен все ме сравняваха с Гарабет, който постоянно се шегуваше и забавляваше всички с историите си. Аз като малка си разказвах мои приказки или измислени истории, в които сама си вярвах. Мама казваше, че имам голямо въображение, а аз просто си страдах от епилепсия… Моето лично мнение е, че съм събирателен образ, от всеки имам по нещо. От мама – вкуса към красивото и чувството за справедливост, от тате – дискретността, сръчността и изпипването на детайлите, от дядо Андрей – добрата преценка и името… хихи, от баба Аршалуиз – търговската жилка и готварството, от дядо Вълко – прямотата и директността, от баба Ани – вярната интуиция, непринуденост и благост. От дядо Гарабед, бръснаря – мога да подстригвам и съм забавна, и стига толкова… А иначе честността и скромността са си чисто мои………….хахахаха…
Родителите на татко живееха богато, но и много се трудеха. В родното село на татко държаха всичко, което може да се наема и въртяха търговия. И не само – баба включително беше и яйчарката на селото, а дядо казанджията. Аз не обичах да ходя на село, чуждо ми беше. Като дете селото и селските занимания ми бяха много чужди и непонятни, предпочитах да си стоя при градската ми баба. А откакто мама и татко се пенсионираха и си живеят на село, съм очарована и много мотивирана за подобен живот, някой ден.
Че баба и дядо си имаха всичко и от нищо не се лишаваха, нас също. Така и на баба Аршалуиз бобът беше «богат», мазничък и с много подправки. Изобщо тя обичаше включително да готви, и всичко перфектно и се отдаваше. Каква наложена милина (дебела баница) правеше, неповторима, несравнима, топеше се в устата. Само леля ми, нейната дъщеря може да я достигне, макар че все твърди, че не може. Може!
Бобът кисне едно денонощие. Измива се и се слага в чиста вода да заври. Изхвърля се първата вода и същата процедура може да се повтори и потрети, зависи как сте с търпението, времето и стомаха/корема… После вече си го оставяте да ври на бавен огън. Баба в повечето случай го вареше в чувен на печка на дърва. Много ми беше интересно – просто отстраняваше някакво капаче и го слагаше на директния огън. Слагаше сухи подправки, морковчета, доматки, лук, че и чесън. И когато беше почти сварен го обръщаше в тава. Правеше му запръжка с домашен червен пипер и доста мазнинка, даже мас (домашна снежна). Заливаше, поръсваше с пресни подправки и запичаше хубаво, хубаво във фурната. Е, няма такава вкусотия, повярвайте ми. И до ден днешен се опитвам да го докарам като нея, но все не е същото. Дано почива в мир, златни ръце имаше и всичко умееше.
Примерно като този на снимките изглеждаше. Аз обаче не запържвам и не слагам брашно, просто сварявам много, много добре. И този е вкусен, но не е същият. Може би от печката на дърва, от домашната мас, може би от собственоръчно браните и сушени подправки, лично отгледаните зеленчуци… А най-вероятно от любовта към семейството, за нея то беше над всичко. И всички се въртяха около нея, като около пчелата-майка в кошера. Надявам се и много ми се иска и аз да създавам такава атмосфера около себе си, поне малко.
Ако все пак нещо сте разбрали от досадния ми личен разказ… – Да Ви е сладко!