„Прави любов, а не война“

Като вземат да ми обясняват “схемата на търсене и предлагане”, да ме учат как да живея, как да се развивам и доказвам, ми става забавно (вече, преди доста се дразнех). Нямам нищо против добрия съвет (макар да звучи толкова относително), но поискан. Не обичам да ме поучават, още по-малко да ме назидават. То кой ли обича. Но когато знам какво ми е минало през главата и от какви ли не сложни и заплетени ситуации съм излизала цяла, тогава наистина ми е смешно да ми обясняват “откъде изгрява слънцето”. Не че няма какво ново да научи човек, винаги има, не и от хора, които не могат една супичка да сготвят на децата си, и предпочитат да ги зарежат в училище или на бавачки (освен ако наистина не им се налага), за да се доказват и да водят борба за надмощие с бащите на своите деца. Тогава някак си никак не съм склонна да уважавам особено казаното от тях. Не, не ги съдя. Това, че на мен не ми се воюваше за предварително изгубени каузи и че избрах да се развивам като дама, жена, съпруга, майка, дъщеря, приятелка и т.н. ми носи повече удовлетворение, отколкото да се състезавам с мъжете в “мъжки спортове” (както например никога не бих възприела жените щангистки, боркини и т.н., да ме извинят, разбира се, уважавам усилията и труда им, но не ги приемам…), изгубвайки женския и женствения си образ – направо ме отблъсква. Това не означава, че не ги харесвам, просто не ми допадат техните амбиции и техния начин. Просто това не са моите амбиции и моя начин. За мен това е грешно изтълкувана еволюция и еманципация, дори някакъв вид скука и неудовлетвореност (за съжаление много често се касае и за сексуална, и това се оказва един вид отмъщение или “натриване” на мъжкия нос, и става дума не за високо самочувствие, а за липса на такова, и за търсене на алтернативни начини за привличане на мъжкото внимание, и за много, много други и то не маловажни неща, но тази тема е необятна…). Не сме създадени за да воюваме, за да заставаме един срещу друг, жени срещу мъже. Създадени сме за да бъдем заедно, един до друг и да се борим заедно, ако и когато се налага. Предназначението ни е да се подкрепяме, да си помагаме, да се обичаме и да бъдем щастливи един с друг. Какво да доказвам и на кого. Ако не съм се доказала на себе си, ако не се познавам и харесвам каквато съм, какво да очаквам от другите. Допадат ми нежните революции и тихите победи. Обичам победите на духа и мира в сърцето. Победа е да победиш себе си и собствените си страхове. Да се вгледаш в себе си и да си отговориш какво търсиш и за какво. Мъжът не се побеждава в битка, не и от жена. Мъжът се побеждава с любов, в любовта той сам се предава (а и всеки нормален човек). Ако ще воювате, правете го за любовта си, за децата си, за близките, за приятелите, за достойнството си, за истината. Не воювайте с любимите си хора, с децата си, с родителите, с приятелите. Войни не се водят с близки и приятели, а с врагове и неприятели. Макар, че може и да не се воюва, ако човек има достатъчно търпение и добра воля. Признавам постоянството и амбициозността на тези жени, това, че воюват за “равенство” с мъжкия пол, обаче аз си имам други приоритети и най-важното – не ги налагам на другите, не ги съветвам според моя начин на мислене, не ги поучавам. Уважавам ги като самостоятелни индивиди със свое собствено мнение. Но аз мисля, че те воюват със себе си и до никъде няма да стигнат, ако не спрат и не се огледат (същото се отнася и за много мъже). Ако не намерят любов в себе си и не използват нея, като единственото нужно “оръжие”. Не, не е защото не направих кариера, с тази тема отдавна съм в мир. Както казва съпругът ми – и аз като татко можех да стана каквато пожелая. И двамата сме много сръчни и имаме око за всичко, както казват. Винаги имаме идея нещо как да се получи и представа как да го направим. Така или иначе и двамата сме доволни от настоящето си, така че няма смисъл да се рови какво е можело да стане и защо не е станало. Важното е как се чувстваме сега, как се справяме сега и какво можем да направим сега. Всеки ден от живота ни е един урок – безценен и незаменим. Моето богатство са семейството и приятелите ми). Богата съм с това което получавам от прекрасната си дъщеря (за времето, което и посветих, на нея, не на кариера… ). Доволна съм от живота си, той е прекрасен. Той е точно такъв, какъвто е трябвало да бъде. Здрави сме, обичаме се. Какво повече мога да искам?!