Миг от вечността

Кратък е животът, миг е само.
Колко безразсъдно го пилеем…
Тъжно ми е някак, сиво… Няма
ли най-после, да се осъзнаем, помъдреем. 
Никаква представа нямам – 
колкото било е ли ще бъде.
Много ли остава или малко.
Колко още Бог ми е отсъдил. 
Време имам ли, за да поправя –
хилядите грешки, грешни мисли.
Да се справя 
с мъката, която ме препълва.
Да забравя болката, бедите.
Да си спомня – да обичам силно, 
независимо дали ще има отклик. 
Да съм силна, да съм смела, честна.
Да съм търпелива, мила, 
да погалвам с искрена грижовност.
Хората ми липсват, и местата.
Искам да се връщам, да се срещам.
Пустото сърце ми е бедата,
че е пълно с вяра и надежда.
Вяра, въпреки неверността човешка.
И надежда чиста, детска,
че на края, всичко се нарежда.