Миг от вечността
Кратък е животът, миг е само.
Колко безразсъдно го пилеем…
Тъжно ми е някак, сиво… Няма
ли най-после, да се осъзнаем, помъдреем.
Никаква представа нямам –
колкото било е ли ще бъде.
Много ли остава или малко.
Колко още Бог ми е отсъдил.
Време имам ли, за да поправя –
хилядите грешки, грешни мисли.
Да се справя
с мъката, която ме препълва.
Да забравя болката, бедите.
Да си спомня – да обичам силно,
независимо дали ще има отклик.
Да съм силна, да съм смела, честна.
Да съм търпелива, мила,
да погалвам с искрена грижовност.
Хората ми липсват, и местата.
Искам да се връщам, да се срещам.
Пустото сърце ми е бедата,
че е пълно с вяра и надежда.
Вяра, въпреки неверността човешка.
И надежда чиста, детска,
че на края, всичко се нарежда.