Бягство
Защо бягам в миналото или в бъдещето? Когато настоящето не ме удовлетворява идеализирам някакви минали моменти или «избързвам» към по-добрите идни дни. Хубаво или не, миналото не може да се върне, а бъдещето – за него само Бог знае… Винаги съм била чевръста, бърза във всичко – мисъл, действие, все на крачка пред другите. Нищо не съм спечелила от това, обикновено свършвам цялата работа, придобивам опит, уча се и през останалото време се опитвам да предупредя, да предпазя от грешки идващите след мен. Напразно! Остава ми само да чакам, да „боксувам“ докато чакам… Всеки има нужда от собствена опитност, освен това по-бързото осъзнаване носи такава самота, безкрайна самота, за някои е непосилна. Стремежа към по-добро бъдеще ни отделя от реалността и радостта от живота остава някъде встрани.
Бързах да порасна, бързах да стана самостоятелна, да срещна любовта, да бъда отговорна, да живея за нещо, за някой, за някога… О да, бързо пораснах, нямах избор… Исках да съм здрава, независима, силна, смела, знаеща, можеща. Исках да съм добра съпруга, добра майка, добър приятел, добър човек. Бърза бях и се оказах сама, там някъде, стигнала преждевременно. А живота, остана там някъде зад мен, хората също… После бързах да живея в един по-добър, по-искрен, честен, открит, чист и светъл свят. Да се намирам в малката си уютна къщурка някъде в полята на Добруджа, заобиколена от близки и приятели. Да имам своята градинка, люлка, истинска храна, свобода, простота… Настоящият момент все се оказваше неудовлетворяващ, несъвършен, не мой…
Толкова време изгубих да живея там където душата ми копнееше, в един бленуван, чуден, идеален свят.
Най-тежко е когато виждаш, чувстваш, предусещаш и всичко това съвсем реално, а не ти вярват, не те чуват, не те разбират… Случва се казаното от теб, нещо което е трябвало да се избегне, нещо за което е можело да се подготвим по-добре… Но тогава вече е късно, безвъзвратно, и ти е толкова тъжно, непоносимо тъжно…
Необяснимо е. Как се обяснява, че паралелно си там където е останало късче от сърцето ти. Че се опитваш да оцелееш, да бъдеш пълноценен в незадоволителното настояще. И, че душата ти (копнееща и вечно търсеща все нещо по-…) вече е там където всичко е прекрасно, където е намерила покой.
